Екип:
Ангел Иванов (спелеолог, автомонтьор, дипломат, жичкаджия, главен организатор)
Георги Генов a.k.a. Папен (Главен картировач, водолаз, водач в пещерите и сплотяващ колектива)
Станимира Делева (Брояч на прилепи, сериозен дразнител за скромните си размери)
Зоя Кънева (Логистика, support, наземен екип, отговорник културна дейност)
Ивета Генова (Млада пещерна надежда)
Тити – (СОТ. Нинджа. Пинчер Нинджа)
30.01.2015
Ден първи от експедицията. След неколкочасова проверка на наличната екипировка, координация между членовете на екипа и снабдяване с липсващи звена от инвенара беше взето единодушно решение, че натовареният в експедиционното возило (джип марка Vromos) инвентар и боен дух е налице за потегляне.
За базов лагер беше определена къща в землището на гр. Котел, където домакинът бай Кольо влезе в ролята на ятак и в следващите 3 дни стоически понесе купищата кал, постоянното неконтролируемо включване на алармата Тити, концертите от две китари и 5 вокала с няколко продължения, частичното разрушаване на оборудването в къщата и проснатите на двора пещеризони, неминуемо съпътстващи нашата скромна експедиция. В къщата (за техен най-голям късмет, защото успяха да се запознаят с нас) бяха настанени и две други семейства, които веднага посветихме в детайлите на нашата дейност и направихме заедно демонстрация по зареждане с енергия и светли идеи с помощта на енергийни напитки, предоставени ни от Радостин от Сунгурларе, за което изказваме благодарност тук. Край на ден първи – за някой преди първото, за други точно след четвъртото акапелно изпълнение на саундтрака на филма „Бялото слънце на пустинята“ (всички знаем за какво става въпрос).
31.01.2015
Ден втори от експедиция за броене на прилепи. Основната част от нашата работа е забавена съществено заради лошите метеорологични условия. Първият поглед през прозореца, който по случайност беше с изглед към градското гробище, ни откри апокалиптична картина на ужасяваща буря, която може да се класифицира като „тропически ураган… със сняг“. Стратегически изчакахме по-благоприятни условия. След третия чай за едни и второто посещение на тоалетната за други, се откри прозорец от „хубаво време“ (да се чете „дъжд без сняг“). Броячният екип в състав Ачо, Мира и Папен преустанови дъвченето на мекици (които Папен самоотвержено достави в пристъп на необмислен героизъм) и единодушно се втурна към оформящото се като приключение посещение с научна цел на пещера Ледника/Ледницата. Всъщност докато карахме към пещерата дъждът спря, но е редно да опишем целия драматизъм на ситуацията.
Оставихме колата на разклона, километър и нещо пеша и вече бяхме на входа на една от най-забележителните пещери в България. 
Очакваха ни 240 метра спускане, което трябваше да преодолеем само с помощта на собствените си мускули. Въже не носехме, а и нямаше нужда Пещерата представлява каскада от водопади – прагове, дълбоки от 2 до 10 м, което правеше свободното преминаване възможно. За допълване на преживяването от праговете щедро се изливаше вода с температура 6 градуса. Това описание дава представа защо нямахме търпение да започнем проникването и без колебание се спуснахме по падналите на входа дървесни стволове, които представляваха първото препятствие. Последваха няколко метра спускане по ледена пързалка (няма как без лед – затова пещерата е кръстена така, а не например „сухатахоризонталнаприятнотопла дупка“). Последваха няколко камини, тесняк и ето ни в началото на каскадата. След няколко прагчета водата и височината престана да ни прави впечатление, а и бяхме заети да отбелязваме в тефтера първите зимуващи прилепи – подковоноси и големи нощници, които Папен и Ачо бързо започнаха да разпознават (без да споменавам как ги наричаха за благозвучие). 
Най-големият праг в пещерата (около десетина метра) преодоляхме учудващо бързо, може би поради факта, че да се чудиш къде да стъпиш докато във врата ти се изливат струи ледена вода не е никак разумно. Затова впрегнахме цялата си решителност в това спускане.
С напредването към вътрешността на Ледника прилепите ставаха все по-разнообразни и многобройни. Започнаха да се мяркат и деликатните средни подковоноси, висящи от тавана и стените, прегърнали сами себе си с прозрачните си криле.
Най-голямата атракция на прилепната фауна в пещерата се оказа голяма колония от зимуващи пещерни дългокрили, разположили се на тавана на една от залите. Набързо снимахме спящите прилепи и продължихме през появилия се тесняк навътре към подземната река. 
До дъното стигнахме бързо, като само една голяма колония от подковоноси привлече вниманието ни. На връщане направихме кратка почивка край подземната река, където открихме непознати пещерни охлюви.
Изненадващо открихме следи от неизвестно пещерно създание, което тепърва предстои да бъде идентифицирано (и да почерпи)
Без излишно суетене се изстреляхме нагоре по каскадата. Папен ни учуди с пъргавостта си в катеренето въпреки чудовищно тежката си прониквачка. Със зле прикрита завист признахме, че въпреки усилените тренировки на стената няма скоро да достигнем неговата техника и унило се затътрихме подире му по праговете.
Като категория на трудност отвесите варират между 3+ и 4, но обилната студена вода и нестабилните буци варовик вдигат нивото до 5 (на места с обратен наклон). Справихме се с пещерата за 2 часа и 50 минути със всичкото „моткане“, както спътниците ми нарекоха честото спиране, взиране в някой висящ от тавана прилеп и записването в тефтер.
След като излязохме от пещерата направихме общ преглед на групата и установихме, че 2/3 от нас са мокри на 100%, а останалата 1/3 се казва Ангел и само бута статистиката. При създалата се ситуация на подгизване нямаше как да екипираме „Академик“ – втората пещера от дневния план, затова заджвакахме по обратния път към автомобила и базовия лагер.
Събрахме се с наземния екип, който беше практикувал културен туризъм и обменихме опит и преживявания. Останалата част от вечерта премина в лекуване на измръзвания с лечебни билки (предимно настойки от Vitis vinifera по стара знахарска рецепта). Трябва да отбележим и факта, че един от членовете на екипа имаше рожден ден на 1 февруари (другия ден), затова празненството беше нещо като мини Нова година – изчакахме 12, казахме Наздраве и си легнахме (имаше и торта).
01.02.2015
Напуснахме базовия лагер. Бай Кольо ни изпрати с усмивка – или е щастлив, че сме дошли или, че си тръгваме.
Планът за деня е Пролазката пещера до с. Пролаз. Ролята на гид зае местният пещерняк Георги Гюров – Рамзес, който ни заведе и отключи предпазната решетка на пещерата. 
Отново времето не беше с нас и валеше проливен дъжд, който отчасти принизи бойния дух, но ние се оказахме над тези неща и успешно преодоляхме унинието от мократа обстановка. 
В Пролазката пещера нямаше много прилепи – само рехава група от големи нощници и подковоноси, примесени с пещерни дългокрили, но пък си заслужава посещението. 
Големите купчини гуано в една от залите свидетелстват, че пещерата се радва на голям прилепен интерес през другите сезони.
По пътя обратно установихме, че Тракийската низина се е превърнала в оризища и случайни влажни зони, населени с щастливи стада от бели чапли, придаващи екзотичен вид на довчера скучния аграрен пейзаж. Бургас от своя страна изглеждаше като след зомби апокалипсис със паднали билбордове, мазилки, дървета и огромни локви по пътищата. След около 20 минути каране из града се чувствахме като последните оцелели, но гледката на спряло на кръстовище с пуснати аварийни BMW и един батка, връщащ се с пакет покупки към колата ни върнаха към действителността и спокойни, че Бургас ще просъществува разформирахме екипа и се прибрахме по домовете да кроим планове за следващи начинания с висши научни цели.
